|
От години мечтаех да ловувам за Сибирски козирог в Казахстан.
През 2000 г. вече имах възможност да опозная лова на гордия брадат красавец от азиатските планини.
Тогава бях в Саяните, в Република Тува от Руската федерация и бях пленен от неповторимия чар на високопланинския лов.
За лова на Козирог в Казахстан от години се носят легенди. Казахстан и Киргизия се считат за водещи страни в света за лов на Козирог.
Най-добрият трофей в Казахстан е 147 см.
Имам много добри контакти с ловни организатори от Казахстан и особено ми допада Павел Кровяковски, 57-годишен пенсиониран полковник от милицията на Алмати.
С Павел се познаваме от ловното изложение в Дортмунд. Харесва ми да си пия водката с него, защото чувството му за хумор е неизчерпаемо.
И когато през февруари 2005 отново се срещахме в Дортмунд, му обещах, чe тази година ще отида на лов.
Решихме да отидем за Козирог двамата с Евгений.
Евгений е добър приятел и сериозен ловец, планира си нещата като немец и реши ли нещо, няма връщане назад.
Особено когато става дума за лов. Вече имахме съвместни ловни акции за сръндаци, диви кози и сафари в Намибия.
Обадих се на Павел и той насрочи лова за втората половина на август, защото ловният сезон за козирогът се открива през август.
Преди отпътуване трябваше да уредим някои формалности.
За визата е необходимо заверено приглашение от Павел, което получихме по email; самата виза получихме от Консулството на Казахстан в София;
разрешителното са износ на ловно оръжие получихме от ДНСП в София;
а разрешителното за вноса на оръжие в Казахстан Павел уреди на място и ни чакаше с него на аерогарата.
Решихме да носим карабини от един и същ калибър, за да имаме възможност за обмен на муниции, ако се наложи.
Спряхме се на калибър 30.06, който е напълно подходящ за този лов.
Избрахме 10,7 грамовите Сиера на Хиртенбергер и впоследствие не се разочаровахме. Простреляхме карабините, направихме малко тренировка.
На 17. август отлетяхме за Истанбул. Кацнахме по обяд.
Разходихме се, разгледахме някои забележителности и "убихме" малко време в приятен ресторант на "Златния рог". В 20:00 отлетяхме за Алмати.
След 4 часов полет, кацнахме в 05:00 часа сутринта (има часова разлика 4 часа). Павел разбира се ни очакваше.
Какви са формалностите по вноса на оръжието така и не разбрахме, защото нашия човек уреди бързо всичко.
Личеше си, че го познават. Между другото аерогарата на Алмати ни хареса, нова сграда с модерна архитектура, по нищо не отстъпва на европейските аерогари.
Въпреки ранния час, имаше много хора, голяма част от тях бизнесмени. Винаги можеш да познаеш по аерогарата, как вървят нещата на място.
Първите ни впечатления бяха, че в Алмати има живот и бизнес.
На паркинга ни очакваха още двата души, Хамид, зам. директор на Националния парк, и Бесимбей, по-късно ловен водач на Евгений.
Всички говореха руски. Особено колоритен беше Бесимбей, който на всяка втора дума казваше "бляд".
Уазката натовари багажа, а ние седнахме при Павел в неговата "Нива". По пътя пихме кафе в една бензиностанция.
Кафето не струваше, обаче веднага ни впечатли цената на бензина, по 60 стотинки литъра.
В магазина на бензиностанцията имаше късо Марлборо, 90 стотинки кутията. Купих за проба една кутия.
Беше казахстанско производство, с малко кисел вкус, но не лошо.
На фона на цените на другите цигари, по 30-40 стотинки кутията, реших че е добър подарък за ловните водачи и купих 2 стека.
Раздадох част от цигарите веднага. Жестът беше приет с одобрение.
Вече беше светло и въпреки умората, разглеждах с любопитство околния пейзаж.
В далечината зад нас и зад Алмати се виждаха високи заснежени върхове.
Това беше Тян-шан, "небесната планина", която красиво и величествено се извисяваше на 7000 м.
Алмати се намира в югоизточната част на страната, а ние пътувахме на север.
Очакваха ни 180 км път, 150 км по асфалт и 30 км здрав песъчлив "черен" път.
Пред нас се разкриваше безкрайна степ, на места обработена, на стърнище.
След около 80 км минахме по стената на голям язовир, Капшагайското водохранилището (с ВЕЦ ), на река Или - един от големите язовири в страната,
дълъг 130 км. След град Капшагай се отклонихме на североизток, към нашата цел - Националния парк "Алтин-Емел".
В Националния парк "Алтин-Емел", с размери 130 км на 40 км, има 3500 козирога, с трофеи не по-големи от 110 см.
Докато в Джунгарийски Алатау, на 800 км северно от Алмати, трофеите са по-големи от 120-130 см.
ам има Марали, с трофеи над 12-14 кг, Сибирски сръндаци, както и уникалния подвид на Марко поло - Джунгарийски Аргали.
Ние с Евгений обаче бяхме на ясно, че в никакъв случай няма да пътуваме 12-14 часа с кола,
затова "Алтин-Емел" с неговите 100-110 см беше напълно достатъчен за нас.
Планинският масив на "Алтин-Емел" има интересен релеф.
Ако се намираш от южната страна на планината, на брега на язовира, където всъщност е входът на Националния парк, както и повечето ловни хижи,
пред теб се извисява 1500 м висока планина, която всеки ден трябва да изкачваш, за да стигнеш до местообитанията на козирога.
Ако заобиколиш обаче от северната част, се оказваш на хълмисто плато, на 1300 м височина и в краката ти попадат повечето от високите върхове,
които виждаш отдолу. Дори в далечината, на около 40 км, се вижда язовира, което ти дава ориентир и увереност,
че цивилизацията е наблизо и ако се загубиш, все ще успееш да я достигнеш.
Освен това, северната част на планината е достъпна с джип донякъде и от там нататък преходите не са големи.
Необходимо е просто да вървиш по козите пътеки, в повечето случаи по хоризонталата и да търсиш под теб или на равно с теб, стада от козирози.
После остава само финалното издебване. Това безспорно беше по-малко уморително, затова приветствувахме решението на Павел
да ни настани в една ловна хижа от северната част на "Алтин-Емел".
По обяд пристигнахме в ловната хижа. Първи радостно ни посрещнаха четири приветливи деца.
Оказа се, че са децата на моя водач Мухтар, които през зимата учат в Алмати, а през лятото са на ловната хижа.
Хижата се стопанисва от Мухтар и жена му Гуля, готвачка и сервитьорка, а Мухтар е ловна охрана в този район.
Като изключим началниците Хамид и Павел, за нас се грижеха 5 мъже и 2 жени.
За всеки от нас имаше джип с ловен водач и шофьор, който също помагаше в лова като втори ловен водач.
Ловната хижа се състоеше от 2 стаи за гости с хол, в който се хранехме.
Всяка стая имаше тоалетна, а водата се подаваше от специално докарана цистерна.
Наблизо се виждаше недовършен каптаж и резервоар, за усвояване на близкия извор.
Разбира се имаше руска баня, която в следващите дни не пропускахме да ползваме. Малък генератор подаваше 220 V ток.
Всичко беше чисто, подредено, токущо ремонтирано.
След кратко слово за добре дошли, седнахме на масата, Евгений и аз, Хамид и Павел. Останалите се оттеглиха тактично.
Масата беше заредена с 3-4 вида салати, 5-6 вида мезета, 5-6 вида ядки и 3-4 вида плодове.
Основното ястие беше "Бешбармак", национален специалитет, състоящ се от варено овнешко месо, върху варени, точени тестени кори, приличащи на лазаня.
Яде се с ръка, заедно с картофи и лук. Казахската кухня включва много ястия от овнешко и конско месо.
През следващите дни имахме възможност да опитаме различни национални специалитети. Например "Плов", ястие с ориз и овнешко месо.
Често ни предлагаха вкусни овнешки шашлици. Но мисля, най-много ни хареса шашлика от козирог, който ядохме след успешния лов.
Опитахме също "Кумис" (заквасено кобилешко мляко) и "Шуват" (заквасено камилско мляко)
Имаше богат избор от водки, коняци, вина и бира. Започнахме с водка.
В скоби трябва да кажа, че има отлични казахски водки и коняци, някои от които донесохме и в България.
Всички имахме чудесно чувство за хумор. Хамид ни разказа всичко за Националния парк. Успокои ни, че със сигурност ще отстреляме "Тау теке", т.е. козирог на казахски.
Личеше си, че е школуван играч. Освен информация за лова, ни запознаваше с бита, и културата на казахите.
Аз разбира се побързах да го впечатля, като му разказах, че българи и казахи сме далечни роднини, защото Хан Кубрат преди 1400 години е създал Велика България на Каспийско море.
По-късно открихме някои общи думи в двата езика, а моите твърдения получиха потвърждение в официалната История на Казахстан -
книга, която закупих в Алмати и гордо показвах на всички казахи. След обяда поспахме 2 часа и простреляхме карабините по специално подготвена мишена.
След стрелбата тръгнахме на лов. Половин час път с джипа и половин час пешком. Легнахме зад едни скали и започнахме наблюдение.
Козирогът има отлично зрение, вижда на стотици метри, особено ако стоиш прав на хоризонта.
Явно моите ловни водачи бяха решили, да ми направят леко въведение в лова, без излишно движение.
Имаше смисъл, защото несвикналите ми очи в началото трудно откриваха козирози. Окраската им идеално ги сливаше с околния терен.
Скоро започнах да свиквам и сам да откривам животни, обикновено на разстояние 400-600 м. На терена вече се виждаха над 20 козирога.
Рогата им изглеждаха големи и току посягах към карабината. Мухтар ме спираше с поглед и обясняваше, че животните са млади.
В бинокъла забелязах на около 1000 м група от 3 души, които се движеха в индийска нишка по стръмен склон.
Разбрах, че това е групата на Евгений. След като проследих маршрута им, бях доволен, че останахме на място.
Движейки се, групата на Евгений неволно вдигаше различни животни, без да ги вижда.
Явно вечер, когато животните излизат на паша, нямаше смисъл от излишни движения. Изведнъж задуха вятър. Повечето животни се скриха.
Тъмен облак закри слънцето. Заваля като из ведро. Нямаше къде да се скрием. Станахме вир вода. Скоро вятърът разкара облака.
Дъждът спря така внезапно, както беше започнал и залязващото слънце се показа отново. След половин час бяхме изсъхнали.
Животните се раздвижиха, но видимостта силно намаля - мръкваше се. Мухтар прибра бинокъла и направи знак да тръгваме. Така приключи моят първи излет.
После Евгений ми се оплака, че неговите водачи са му разказали играта с 10 км преход.
Следващият ден беше много динамичен. Тръгнахме по тъмно и на разсъмване бяхме в планината.
Движехме се внимателно, с дълги паузи за наблюдения, когато залягахме на подходящи места и оглеждахме обстойно всички склонове и дерета.
Многократно засичахме по-големи и по-малки стада от женски и малки, или от млади мъжкари.
До обяд видяхме на разстояние 400-500 м повече от сто животни, но не забелязахме нито един зрял мъжкар.
Всъщност след 10:00 ч усилията ни нямаха смисъл, защото дивечът се беше прибрал. Около 13:00 ч спряхме за почивка под една надвиснала скала.
През почивката имахме повече време за разговори. Разпитвах Мухтар, исках да узная, как живее.
Беше откровен, каза че в Казахстан животът на хора като него никак не е лесен.
Според него главната разлика между двама ни е, че мен не ме страх да говоря, това което мисля, докато него го е страх.
Помислих си, колко бързо забравихме страха, макар че кучетата си лаят, керванът си върви.
След обяд продължихме същата тактика. Всеки път когато откриехме стадо козли, с рога които според мен бяха добри,
Мухтар поклащаше отрицателно глава. В редките случаи, когато се решавахме на издебване, то се проваляше от някой дежурен "пазач",
останал незабелязан от нас. Пече ни силно слънце, духа ни силен вятър, валя ни силен дъжд, лежахме и пълзяхме по остри, стръмни скали.
И все напред. Започнахме обратния преход на свечеряване. Връщането в тъмното беше тягосно и страшно.
По-късно спорихме с Мухтар, според него през този ден сме изминали 15 км, а според мен 25 км.
Може би инструкцията на началника Хамид беше, ловът да не бъде прекалено лесен. През този ден видях над 150 животни.
На следващия ден станахме още по рано. Пристигнахме в района по тъмно и Мухтар нареди да спим половин час.
Докато още дремех в джипа, той слезе, покатери се на близката скала и започна наблюдение. Приближих се до него. Показа ми далечно дере.
Дълго време не откривах нищо. Най-сетне на около 450-500 м го видях. Един страхотен екземпляр. Мухтар ми направи знак и започнахме продължителен обход.
След около половин час бяхме зад една самотна скала над дерето, на 150-200 м от козела.
Скалата беше 5-6 м висока и единствено решение беше, да се покатерим по отвесната и страна. Горе едва се крепяхме, стъпили на някакви тесни издатини.
Обаче от високо виждах козела отлично. Беше спокоен и неподвижен. Далекомерът показа 156 м. Прецелих се.
Не подозирах, какъв холивудски екшън-сценарий предстои. Натиснах спусъка. Козелът рипна ударен и влезе в храстите.
След секунда изсочи и побягна вляво от нас. Мухтар беше от лявата ми страна. Не можех да стрелям. Мухтар се сниши и ми направи място.
Козелът обаче вече се изравни със скалата, на 100 м от мен. Трябваше да стрелям наляво, бързо, без опора, едва пазейки равновесие. Стрелях. Нищо.
След секунда и козелът ще се измъкне. Стрелях пак. Козелът падна. И в този момент, с периферното си зрение и двамата с Мухтар виждаме, как от храстите,
където стрелях първия път, изскача козел и влачейки крак, започва да катери склона, отдалечавайки се от нас. Насочвам карабината и изстрелвам последния патрон.
Куршумът облизва гривата на врата. Нямам патрони. Другите патрони са в раницата, долу в ниското, 6 м под мен. Слизаме долу.
Докато зареждам, виждаме, как козелът преваля високото било, на 400-500 м от нас. Започваме да схващаме какво се случи.
Първият изстрел ранява козела, влизайки в храстите, той изгонва непознат козел, когото острелях, мислейки го за първия. И тогава видяхме ранения, който засега ни избяга.
Минахме само транзит покрай падналия козел, колкото да се убедим, че няма и той да ни избяга, и отидохме до мястото на първия изстрел.
Имаше кървава следа и парченца хрущял. Започна една многочасова одисея. Беше 8:05 часа. Мухтар, шофьорът и аз започнахме преследване по кървавата диря.
На два пъти беше лягал, но усещайки ни отдалеч, само го чувахме да се вдига и да продължава. На моменти загубвахме дирята, но я намирахме отново.
След 5 км по кървавата диря, преминавайки безброй скали и била, към 12:30 часа, го видяхме да лежи под едни скали, доближих го и с един изстрел го довърших.
Нямахме повече сили за нищо. И тримата легнахме веднага и спахме един час. След като разгледахме козела,
видяхме че първият куршум е строшил костта на предната лява плешка и хрущяла на гръдния кош. Каква сила има това животно!
Измина на 3 крака цели 5 км. Вторият куршум е резнал кожата на врата, но безопасно.
Мухтар и шофьорът изкормиха козела, отделиха трофея и кожата, разфасоваха месото и го напъхаха в раниците. Започнахме обратния преход.
Много тежък преход, с многобройни почивки. Беше на здрачаване, когато се върнахме до другия козел. Мухтар го изкорми и отдели трофея и кожата.
Месото закачи на едно дърво, за да дойдат да го вземат на следващия ден. Остави си тениската, за да отблъсква вълците.
На връщане към ловната хижа вече си представях как разказвам на Евгений всичко. Той обаче, още не беше се прибрал. Разбрах, че и там има нещо.
Когато най-сетне се прибра, Евгений беше щастлив, защото също беше отстрелял два страхотни козела.
Дълго ми разказва своята интересна история и пълния с красиви емоции ловен ден.
Вече беше 21:00 часа. Седнах на един стол. И двата ми крака моментално се сванаха. След 15 часа напрежение, мускулите отказаха да работят.
Малко масаж и се оправих. Руската баня довърши възстановяването ми. После до късно всички празнувахме.
През следващите дни продължихме с лека ловна програма за сръндаци и с екскурзии. Посетихме древен курган на племето "саки" от 7.век пр. н.е.,
състоящ се от 31 могили. Ако климатът и природата и тогава са били така сурови, нищо чудно, че древните българи са потърсили по-приятно място за живеене,
преселвайки се по на запад. Къпахме се в Капшагайския язовир, с песъчлив бряг и прозрачна вода. Посетихме още 5 ловни хижи от южната страна на "Алтин-Емел".
За наша изненада, имаше добро GSM покритие. По някое време установих, че съм си загубил телефона.
И о, чудо, след връщане по обратния път го намерих, изпаднал от джоба ми в една от ловните хижи.
Следващите два дни бяхме в Алмати. Много ни впечатли грандиозното строителство на огромни жилищни сгради и хотели, както и на малки, скъпи жилищни райони;
големият брой свръх-луксозни магазини, присъствието на всички световни фирми и марки; много и огромни лимузини и скъпи джипове; много луксозни и скъпи ресторанти.
И навсякъде пълно с клиенти. Но имаше и типични азиатски "битаци". Особено интересно ни беше, когато разбрахме, че в Алмати няма таксита. Защото всички коли са таксита.
Махнеш ли с ръка на пътя, веднага спират 5 коли и която е в същата посока, те качва. Цената е 2 лева в града. Няма броячи, няма касови апарати.
Извън града цената се договаря. Ясно е, че в Казахстан има много едър бизнес. Но стандартът на обикновените хора не се различава много от нашия.
Заплатите са като у нас. Апартамент от 70 кв.м струва 50 хил. долара. Кафето в заведенията е 60 стотинки. Един обяд струва 5 лева.
Обаче банките дават инвестиционни кредити с лихва 4-5 %. А бензинът струва стотинки.
На 26. Август по обяд кацнахме във Варна. Приключи едно чудесно ловно пътуване.
|
